Когато в душата падне мрак
Когато в душата падне мрак,
от любовта, но вече накърнена,
Смъртта започва да разказва как
Тя от болката е осветена
и ето, че се ражда жив мъртвец:
смъртта живее - непоносимо -
тъгата те превръща в светец
от царството на мъката - видимо.
Започваш да желаеш да умреш
чрез всяка нова, породена мисъл -
да потеглиш в пустота не щеш
от загуба на житейски смисъл.
Битието се превръща в прах
от тегнещото угнетение,
което те повежда в страх,
ескалиращ в помрачение.
И нещо в тебе се прекъсва -
в живота ти нахлува самота,
а тя пък на парчета те разкъсва
и споменът нашепва:”Срамота!”
На този спомен ставаш длъжен,
но той присъства като пустота,
говореща, че вече си ненужен,
а идентичността е грозота.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валери Рибаров Все права защищены
