Когато залезът се мята...
Когато залезът се мята
в огненото на сърцето си,
когато времето догаря
в пулса на минутите си.
Когато в тихото безвремие
между деня... нощта...
се приютяват сенки във зениците,
в залостената пустота на мислите.
Тогава тихо, и на пръсти,
докосвайки едва-едва земята,
пристига тя... неканената самота.
С очи от сълзите изплакани,
с ръце, по тежки от кинжал,
забива се във дланите ми алени,
дълбае рани с тиха жал.
И къса струни от душата ми.
Когато залезът догаря във очите,
когато пламенните чувства стихват,
от пепелта на огънят в гърдите
пристига сива самотата,
и къса струни от душата...
в огненото на сърцето си,
когато времето догаря
в пулса на минутите си.
Когато в тихото безвремие
между деня... нощта...
се приютяват сенки във зениците,
в залостената пустота на мислите.
Тогава тихо, и на пръсти,
докосвайки едва-едва земята,
пристига тя... неканената самота.
С очи от сълзите изплакани,
с ръце, по тежки от кинжал,
забива се във дланите ми алени,
дълбае рани с тиха жал.
И къса струни от душата ми.
Когато залезът догаря във очите,
когато пламенните чувства стихват,
от пепелта на огънят в гърдите
пристига сива самотата,
и къса струни от душата...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
