Кой кого прецака

Генка Богданова, Ямбол

 

І.ГРАЖДАНКАТА ЗАРА:

 

Да ви се представя, Зара!

Често ходя на пазара

да си купя зеле, лук –

хубав, пресен зеленчук,

плодове и сладки дини,

расли в селските градини.

Е, пред вас не ще да крия,

славя се като „пинтия”.

Не съм с пръстчета широки,

търся аз безплатни стоки,

но на качество държа.

Мразя с хитрост и лъжа

селянки да ми продават

зеленчуци що не стават

и за селските прасета,

или някакви ментета.

И девиз си имам даже:

„По-добре да се облажа,

ако може без да плащам!”

Тъй, че разговор подхващам

с продавачка на сергия,

забрадена със шамия

и надълго – нашироко

хваля  цялата ѝ стока.

После питам за децата,

дали радват ѝ душата,

за свекървата проклета,

дето трови ѝ сърцето….

Ръся и  похвали щедро

и ѝ се усмихвам ведро.

Щом спечеля ѝ сърцето,

вадя вместо портмонето,

аз  торбата си дълбока

и я пълня с прясна стока.

Време дойде ли да плащам

друга песен аз подхващам,

бъркам ужким за парите,

и  се хващам за гърдите,

после писвам до звездите:

– Боже, де са  ми парите?

Ах, разбойници проклети,

нека съхнат ви ръцете!

До стотинка ме обрали!

Боже, кой ще ме пожали?

Нямам и стотинка вече,

а кварталът е далече,

вкъщи старата си леля

болна гледам на постеля.

Как ще сготвя супа топла?...

Слуша жалните ми „вопли”

простодушната женица,

па протегне ми десница,

със монети за трамвая

и нали сълзи  не трае

подаде ми и торбата

да помогне във „бедата”

„Трогната” ръка целувам,

на нещастна се преструвам,

после бързо със торбата

аз се скривам сред тълпата.

Утре, в другия пазар,

ще приложа трикът стар.

 

 

ІІ.СЕЛЯНКАТА  ТАНА:

 

 

Вчера тръгнах към пазара

с нашата комшийка Мара

и със сватята ѝ Гичка,

щото в тяхната количка

натоварих мойта стока -

бяхме все в една посока.

С дружки лесно се пътува. 

Мара взе да ни  хортува:

– Дружки, вчера отзарана

на пазара кражба стана.

На една жена любезна

портмонето ѝ изчезна.

Тъкмо  теглех  зеле прясно

разпищя се тя ужасно,

чак уплаших се, сестрици.

Взели всичките парици

и трамвайните билети

пустите крадци проклети…

Гражданката съжалих,

зеленчук ѝ подарих.

 

Гичка се разкиска там:

- Маро, станахме за срам!

Тя и мен преметна яко,

аз пък подарих ѝ мляко,

прясна сирене, извара

за болната ѝ леля стара.

И на мен ми кипна келя:

– Аз се блъскам във Обеля

да посея, да копая,

за да нахрантутя тая!

И пари ѝ дадох даже,

нека Бог да ме накаже!

 

И на мен се случи  случка,

изигра ме тази кучка!

Вярно, че съм в село расла,

но не съм в ливада пасла.

На маймуна ще ме прави?

Де ги ди, шамари здрави!

Аз фасонът ѝ се смажа,

как се лъже ще ѝ кажа,

ама тъй, че да запомни

дълго селянките скромни!

 

Щом измамата разкрихме

с Мара ний се съюзихме

тази крадла да накажем

и фасона ѝ да смажем.

 

А на следващият ден

на пазара срещу мен

тя се появи отсреща!

Кипна ми кръвта гореща,

но да се  владея  зная –

за разплата иде края.

Спря на крайната сергия

при комшията Илия.

Зеленчука заоглежда

и похвали занарежда…

От чудесната му стока

пълни пак торба дълбока.

Но преди да се зажали,

че крадци са я обрали

тихо аз се приближих

номер гадничък ѝ свих.

В чантата ѝ пръстен пуснах

и като заклана писнах:

 

– Помощ! Тая ме окраде!

Ох, душата ми  изяде!

Сви ми пръстена венчален

до кантара ми оставен.

Тя се дърпа, аз я стискам

и като заклана пискам.

Дотърча при нас и Мара,

Гицка полицай докара.

А онази  пребледняла,

вика като полудяла:

– Аз съм гражданка известна

и почтена съм, и честна!...

– Значи честна е „горката”

пък ми присвои халката!

 

 

Време беше за разплата.

Мара дръпна – торбата,

даде я на полицая.

А коконата се смая

щом пред погледа му свъсен

появи се моя пръстен.

Като риба се замята

с белезниците „горката”.

Гледам, цялата трепери.

Масторът си май намери?!

 

Полицаят я подкара,

а пък ние с Гичка, с Мара.

с вече празната количка

в село се прибрахме всички.

 

Запомнете го от мен:

има, има Видовден!