Кой знае...
Кой знае, може и да няма,
ни расо, нито оплаквач:
зелена, слънчева поляна,
едно дърво, един кълвач,
до дупка изкълвал душата,
а тя все търсеща подслон,
че пътят водещ към сърцата
е бил единствения дом.
Остава малко, много малко,
по-кратко от изтръгнат вик.
Каквото дал е Господ - дал го,
а после взел го е за миг.
Дъждът отдавна няма спирка…
не му е ден, но пак вали.
Разпорил облака не спира,
да ни напомня как боли.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Красимира Чакърова Все права защищены
Благодаря ти от сърце, няма грехове! Я, виж- звезди, луна... откраднали са ни палатката, (това го е казал друг), а и дъждът измива всичко.. Лека!
