Среднощен час, замръзнала река.

Грозно грачи гарван в тъмнината.

 Седя си сам накрая на брега, 

напрегнато заслушан в тишината. 

Усетих, че зад мен се движи нещо. 

Изправих се и бавно се обърнах. 

Не се уплаших аз от сянката зловеща, 

а вдигнах две ръце да я прегърна. 

Това бе ТЯ, със черно наметало, 

обгърната от сивкава мъгла. 

Така прекрасна, тя усмихваше се вяло. 

Държеше във ръката си коса. 

Стоеше там, дори не проговори. 

Изтръпвах цял пред тази красота. 

Разбрах какво се искаше от мен да сторя... 

Обърнах се и скочих от брега. 

За мен да плачат те не ще е нужно. 

И гроб не ще е нужно да копаят. 

Тъй както аз на никой не останах длъжен, 

така и хората за мойта смърт не ще узнаят.