Когато си тръгваш, вземи това -

искам да имаш нещо от мен.

Кутия с твоите писма, твоите думи ден за ден.

Лъжите ти красиви, в които аз горях...

Дръж си ги, вземи ги, на друга давай тях.

Аз вече приключих с безсънните нощи,

спрях да лея горчиви сълзи.

И не за тебе - повярвай, любими -

а за човека, който мислех, че си!

Отивай си! Върви си, не искам да те спра,

но кутията вземи си - на това държа.

Бягай на далече с твоите лъжи

при друга, ако искаш укритие търси

и не от другите, повярвай - те не ще да те унищожат...

а от образа в огледалото, който те преследва и в съня.

Вярвах ти, обичах те повече от себе си, но това не го разбра.

С лъжите си ме хранеше и с дребната твоя душа.

Но до тука беше всичко, аз спирам да вървя до теб.

Човек ми трябва, а не дребна душица,

човек имащ за мене лек.

Лек от твоите лъжи, в които аз умирах,

бавно - ден след ден и лек за мене не намирах.

Така известно време – докато не осъзнах,

лъжите ти в кутията и далеч от тях!

- Не гледай така уплашено! Малка е, знам,

но малка беше и душата ти, затова е там.

Ти сам се прецака, изхаби и последния коз,

защото ти, глупакът, не си зададе най- простия въпрос.

Защо така и накъде оттук? Какво печеля, за кого?

Залъгваше сърцето си ей така напук,

но лъжеше себе си и никого друг.

Аз спирам вече да говоря,

Видях сълзите в твоите очи -

с тебе вече не искам да споря,

да слушам отново твоите лъжи.

Кой, кого, с какво рани - остава там далече;

бях аз, но беше и ти; хайде, тръгвай си вече.

Приятен път и, както казват, здраве,

Това ти пожелавам занапред.

И не на всичко като мене вярвай,

и кутията с лъжите не забравяй!!!