Към върха
Зъбери, пропасти, кози пътеки,
мирис на воля и стъпки без страх.
Стръмният път към небето - напреко -
аз от журнала с мечтите избрах.
Вятърът кърпеше с въздух дъха ми.
Острите котки забивах в звезди.
Реанимираха с мен да остана
и да оставя човешки следи.
Сплитах косите на хорските думи
да си направя алпийско въже.
Черните триех с надеждната гума,
помня вкуса на сълзи от мъже.
Помня зловещата облачна магма,
спуснала клюн над гнездо от мечти.
Мъдрият щеше надолу да бяга,
но продължих, с изранени пети...
- Луд е! - навярно някой ще каже.
Още пълзя по ръба на страха.
После съдбата ми ще ви разкаже
стигнах ли някога аз до върха.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
