Към върха
Зъбери, пропасти, кози пътеки,
мирис на воля и стъпки без страх.
Стръмният път към небето - напреко -
аз от журнала с мечтите избрах.
Вятърът кърпеше с въздух дъха ми.
Острите котки забивах в звезди.
Реанимираха с мен да остана
и да оставя човешки следи.
Сплитах косите на хорските думи
да си направя алпийско въже.
Черните триех с надеждната гума,
помня вкуса на сълзи от мъже.
Помня зловещата облачна магма,
спуснала клюн над гнездо от мечти.
Мъдрият щеше надолу да бяга,
но продължих, с изранени пети...
- Луд е! - навярно някой ще каже.
Още пълзя по ръба на страха.
После съдбата ми ще ви разкаже
стигнах ли някога аз до върха.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
