Опитвам се света си да разложа

(приличам на златистобял разтвор).

Но сякаш го разтварям и не помня,

а дните ми се сплитат във застой.

Изчезват, но оставят в мен утайка

и сякаш ме натискат с хладен нож.

И плува вътре в мен смирена, кротка

житейската уплаха - воден смок.

Налага се страха си да надлъжа,

да го пленя - в поне един двубой.

Смълчан и сдран; преборен и недъгав,

ще мога пак да го превърна в роб.

Налага се в света си да се боря.

Приличайки на образ, на фантом...

Човешкото във мен ще се разложи -

с обичане му дайте къс живот.