Не ми се щеше да оразмерявам скръбта,

                           която така и не зае никакво място зад себе си. 

                           Къде и Как?

                           Ослепената есенция – „Опитай да поплачеш.”

                           Как и къде?

                           И сам не подразбирам

                           тръгването на една вселена,

                           недочакала нито да отворя някаква врата,

                           камо ли да се вгледам в безстроя на човешки сенки.

                           Ти там ли си, Бабо?

                           И защо започнах да пия толкова вино?

                           И двамата ли го обичахме или само аз?

                           Някой е чакал...

                           Не прие хората като сковани прелюдии на времето.

                           Това ми липсва!

                           Никога не попита защо е черната брада,

                           бутилките в нестройния им ред,

                           машината,

                           страстта. 

                           Това ми липсва!

                            Липсва ми погледът

                            и не многото думи,

                            и не многото усмивки,

                            и не многото студени дни.

                            Някой е чакал...

                            Непогалено е лятото.

                            Приемам да чета Карвър,

                            приемам да попитам

                            дали все още съм същият,

                            или вятърът остави празнина

                            и угасна като свещ.

                            Приемам, че някой е чакал...

                            Онази малка раничка на коляното

                            още кърви...

                            Ти гониш, Бабо!