Късен реквием
Не ми се щеше да оразмерявам скръбта,
която така и не зае никакво място зад себе си.
Къде и Как?
Ослепената есенция – „Опитай да поплачеш.”
Как и къде?
И сам не подразбирам
тръгването на една вселена,
недочакала нито да отворя някаква врата,
камо ли да се вгледам в безстроя на човешки сенки.
Ти там ли си, Бабо?
И защо започнах да пия толкова вино?
И двамата ли го обичахме или само аз?
Някой е чакал...
Не прие хората като сковани прелюдии на времето.
Това ми липсва!
Никога не попита защо е черната брада,
бутилките в нестройния им ред,
машината,
страстта.
Това ми липсва!
Липсва ми погледът
и не многото думи,
и не многото усмивки,
и не многото студени дни.
Някой е чакал...
Непогалено е лятото.
Приемам да чета Карвър,
приемам да попитам
дали все още съм същият,
или вятърът остави празнина
и угасна като свещ.
Приемам, че някой е чакал...
Онази малка раничка на коляното
още кърви...
Ти гониш, Бабо!
© Донърджак All rights reserved.
