Живяла някога една принцеса -
съвършената жена.
Но... както всичко съвършено,
намирала дефекти в себе си завчас.
Четяла книги като „ЗДРАЧ”
и като героите от тях копнеела да бъде.
Бленувала за своя принц,
който като Кълън ще я пази.
Ще бди над нея той докато спи
и ще бленува да е с нея.
Ще е романтичен и галантен
и няма без свойте ласки той да я остави.
И един ден, незнайно как,
видяла тя пред огромния дворец човек.
Бил с костюм и от високо потекло,
харесала го тя - не го изпускала от свойте очи.
Сънувала го в сънищата си,
но не посмяла да му каже.
Стояла тя пред него, широко се усмихвала
разкъсвали я болка и тъга,
че безмълвна трябва да стои
и да го гледа - право в сините очи.
Един ден проговорил той
и не повярвала на думите му тя -
макар че не чула какво ù казва
и нямало значение,
меденият му глас само тя искала да слуша.
Уговорили си среща -
до брега на близката река.
Когато слънцето се скрило
и принцесата отишла на уреченото място,
видяла множество красиви хора,
бил запален буен огън -
а кожата на всеки от тях проблясвала в тишината.
Разбрала на какво е свидетел тя -
бе чела прекалено много за тях, за да не ги познае.
Започнала да бяга назад,
но прекалено късно...
Принцът на мечтите ù
отдавна е предвидил тази нейна стъпка.
Блъснал я назад -
всички сякаш изпарили се били,
дори огънят угаснал.
Принцесата замря в мрака,
безсилна тя, безвластна.
Озова се в плитчината, огледа се.
Видя сянката в нощта – красива, мрачна.
Помоли се, докосна я,
разбра за края, разгада загадката.
Опрости греховете си, успокои се.
Погледна своето наказание в очите,
видя мечтата си, превърната в реалност,
усети сладкия му аромат и болката във врата си,
падна както розите, когато дойде есента.
Последното, което ясно чу,
бе лудото препускане на нейното сърце.
Замря за миг и усети как я поглъща тишината...
И възроди се тя за нов живот,
с емоции по-силни от тези до сега.
И осъзна, че една от тях бе станала сега...
© Привидение Иванова Все права защищены