Гледам живота през замъглено стъкло.

Виждам само смътни фигури в мъглата.

И сякаш прашинка е попаднала в мойто око,

то да те види не може да дочака.

Красиво е да ми повярваш.

Нежно е да ме обичаш.

Ужасно е да ме оставиш,

когато се нуждая аз от теб.

Страстно е да ме желаеш.

Прекрасно е да ме целунеш.

Но защо това са само мечти?

Моята мечта, неспособна да полети.

Аз не съм Госпожица Перфектна.

Не съм модел, актриса, идеал.

Но чувствата са истински към тебе.

Иска ми се да ми кажеш: „За тебе съм мечтал!“

Тогава аз ще ти отвърна:

„Да, и аз за тебе си мечтая,

за твоите устни, глас, ръце.

Твърде алчно ли е да пожелая

за Коледа твойто сърце?“

Ти тогава няма да ми отговориш.

Възпитано ще замълчиш.

А аз ще отвърна глава и ще заплача

с кървавите сълзи на мойто битие.

И така те...

Не, не съм щастлива...

Дали ще оживея, не ми е ясно...

Никой завършек не е подходящ за тази тъжна изповед. Походяща е единствено една дума от онзи човек... "Съжалявам".