Лудостта на любовта

Елегантно облечен съм, нося букет красиви цветя,
празник е, а съм самотен, точно в този ден на любовта.
В ресторанта луксозен с усмивка посреща ме
                                                          моята любяща жена,
с нея закачат се весело нашите две прекрасни деца.
Но мислите ми летят, та се късат, към друга.
А тази другата е някъде с друг.
Макар че той не ù е съпруг,
защото и той по принцип си има съпруга.
Ама че празник, любовна гротеска,
съдбата този път яко май я оплеска.
Сърцето ранено блъска в мойте гърди.
Усмивка престорена крие мъжките ми сълзи.
Подкрепящ душата, умът неуморно ражда куплети...
                                         ето защо тъжни са всички поети.
Обичам я лудо тази, дето на другия се врича,
защото повярвах ù, когато каза, че ме обича.
Съня си изгубих по нейните усмивка и чар
и хубостта ù небесна, неповторим божи дар.
Но другият сега пие от нейната красота,
за мен е червеното вино, антидот за всяка тъга.
И накрая нетрезво усмихнат, удавник на любовта,
наздравица вдигам за празника...
                                                          ... с моята любяща жена,
и ме прегръщат с целувка нашите две прекрасни деца...
А утре тази другата ще остане сама
                                                      и телефонът ми ще звъни,
ще хукна към нея наивно и влюбено, а после...
                                                                 ... после пак ще боли.