Ти пак си тук, обич моя.
Ята хищни птици с крясъци летят.
Веселието, усмивките, мира и покоя
ти пак разбиваш; отнемаш съня.

До днес сред живите мъртва,
сега аз отново живея -
в страданието весела, по щастие първа...
И пак горко плача, но и лудо се смея.

Вървя сред поля, от коса зловеща оголени -
черни цветя под краката ми стенат;
ридания, вопли край мен - не престорени -
и кръв ледноизстинала в замръзнали вени.

Ти си мое спасение, ти си моя утеха -
ще те срещна ли по пътя на умората?
Неведнъж живи чувства смъртта си приеха -
нима сега краят ще е животворен?