Да вярваш в доброто
май е демоде.
Да търсиш ти духовна ценност -
глупост най-голяма.
Да мислиш ти за честност и достойнство -
туй е пропиляно време.
Сега е важно да си „як”,
да можеш да направиш визията си „чалгарска”,
да мислиш и да се държиш като „дебил”
и хиляди приятели да имаш в „нета”.
Да знаят всички колко си „вървежен”,
и с „like” да одобряват всяка простотия
от хилядите глупости, написани от теб.
Какво като не можеш ти да пишеш и четеш?
Кому е нужно туй?
Светът е чалга - бездуховността владее всеки ден
и сивотата в душите превзе безмилостно живота наш.
Като петно на дреха чувствам се в този свят,
не е тук мястото ми, мисля.
Сгрешено времето за мен е, зная аз, и не желая
да съм свидетел на духовната ни смърт.
Не искам всеки ден да срещам
безразличие човешко и духовна нищета,
да виждам как край мен във всеки следващ миг
все повече са хората обезверени.
Какво развитие е туй, без милост
тласкащо ни в пропастта
на бездуховно съществуване
във власт на материалното сега?
В този свят, тъй далечен от мечтите,
престанахме да виждаме и чуваме другите край нас,
затворени в материалното си ежедневие,
изгубили сме всичко детско в нас.
Дали защото мозък някой му е дал,
човекът притежава страшна сила
да заблуждава, мами и руши,
докато сам се разруши накрая.
Не вярвам тоз вселенски мир
да е създаден за играчка на човека,
а може би създателят оставя го да види
за колко време да унищожи ще може
туй всичко, що подарък е от друг.
Не зная други същества така безотговорно,
света да сриват - собствения дом,
и с безкрайна глупост да си вярват,
по пътя на прогреса че вървят.
Спиралата на неграмотността
безжалостно ни води в нищото
и истинното чезне в блатото на пошлостта,
затлачени душите с тиня са
от безразличието ни към духовността.
Неразбираемо за мен е откъде дойдоха
лицемерието, злобата и мъртвите души
и като капка сякаш човещината изпари се,
остана само името „човек”...
© Росица Все права защищены