Да вярваш в доброто

май е демоде.

Да търсиш ти духовна ценност -

глупост най-голяма.

Да мислиш ти за честност и достойнство -

туй е пропиляно време.

Сега е важно да си „як”,

да можеш да направиш визията си „чалгарска”,

да мислиш и да се държиш като „дебил”

и хиляди приятели да имаш в „нета”.

Да знаят всички колко си „вървежен”,

и с „like” да одобряват всяка простотия

от хилядите глупости, написани от теб.

Какво като не можеш ти да пишеш и четеш?

Кому е нужно туй?

Светът е чалга - бездуховността владее всеки ден

и сивотата в душите превзе безмилостно живота наш.

Като петно на дреха чувствам се в този свят,

не е тук мястото ми, мисля.

Сгрешено времето за мен е, зная аз, и не желая

да съм свидетел на духовната ни смърт.

Не искам всеки ден да срещам

безразличие човешко и духовна нищета,

да виждам как край мен във всеки следващ миг

все повече са хората обезверени.

Какво развитие е туй, без милост

тласкащо ни в пропастта

на бездуховно съществуване

във власт на материалното сега?

В този свят, тъй далечен от мечтите,

престанахме да виждаме и чуваме другите край нас,

затворени в материалното си ежедневие,

изгубили сме всичко детско в нас.

Дали защото мозък някой му е дал,

човекът притежава страшна сила

да заблуждава, мами и руши,

докато сам се разруши накрая.

Не вярвам тоз вселенски мир

да е създаден за играчка на човека,

а може би създателят оставя го да види

за колко време да унищожи ще може

туй всичко, що подарък е от друг.

Не зная други същества така безотговорно,

света да сриват - собствения дом,

и с безкрайна глупост да си вярват,

по пътя на прогреса че вървят.

Спиралата на неграмотността

безжалостно ни води в нищото

и истинното чезне в блатото на пошлостта,

затлачени душите с тиня са

от безразличието ни към духовността.

Неразбираемо за мен е откъде дойдоха

лицемерието, злобата и мъртвите души

и като капка сякаш човещината изпари се,

остана само името „човек”...