Мамо

Защо ли ме, мамо,

тъй малко обичаш?

Как трябва ми рамо,

а ти ме отричаш!

Не ме изоставяй,

а дай ми подкрепа!

Вяра ми давай

и зрънце утеха!

Не ме изоставяй

в тези мигове тежки!

Вратата не затваряй!

Прости мойте грешки!

Как майка си искам

с обич да прегърна,

но шепа празна стискам,

че гръб ми тя обърна!

Сърцето ми на прах разбито!

Сълзите ми, като реки!

На върха съм на открито,

вятър брули моите мечти!

Духа той, да ме събори,

че сама съм в този час,

но мен не може да пребори –

аз силна съм дори без вас!

Болката калява

и тялото ми, и ума,

да я усещам не престава.

Аз веч не съм сама!

Тя загнезди се изцяло

в моето сърце!

Там нейде се е свряло

едно детско личице!

Душата ми кърви и плаче,

а ти, мамо, не разбра ли,

че остави ме, като сираче?

Обич ти за мене не събра ли?

Защо не ме прегърна,

с устни сълзите да попиеш?

А на болката ми тъй отвърна,

че докрай сърцето да разбиеш!

Но вече е късно за тези терзания...

За изпепеляващата скръб!

За нещастната раздяла!

За милосърдието в гръб!

За любовта изтляла!

Наздраве!