Медея в четвъртък
О, в нощ като тази,
когато едва луната намигва
и своя свян бързо прикри
зад дипли на облачен фриз,
почука ми тихо на стражна врата
принц прашен, от път отклонил се.
Бе тъй морен и паднал, унил –
лицето му молеше: Принцесо, спаси ме!
Не скръцна вратата с въздишка,
пътеката глухо отне и стъпки, и конски копита.
В лиричен копнеж свещта просълзи,
разтопи се. Тъй близки й бяхме двамина!
По-дълга от другите нощи и дни
продължи тая нощ на четвъртък.
Чух в огъня на балада мелодия сънна
и лира в стъклата звъня до разсъмване.
До вчера студен и отблъскаващ,
бял мрамор прегръдки разгърна
и в плаща вълшебен на принца пое
телата ни в бог и богиня превърнати.
Бе принцът томително нежен и мил...
Вълшебство – играта любовна!
И мед се разля по бедрата ми обли,
устата зовяха Афродита на помощ...
Щом първи петлите раздраха
тъмата на най-нежната нощ,
засвири тръбач и псетата лавнаха –
Язон се завръща от морския поход.
О, Никта и Ереб! Каретата - тиква,
на прага ми – крастав жабок, търколи се
в тревите златният пръстен на принца,
до ногата ми тънка – налъм вместо седефен пантоф.
Една тъмноока жена с бакърена шия
видя да стои морякът от бури суров –
раздираше дреха до доле, косите разплиташе –
тъгувайки видимо за своя съпруг от „Арго”.
Вървеше сияен пред всички Езид богоравен -
с плещи на Херакъл, бикоглав и опален!
През рамо преметнал егида на царя –
трофея Колхиден от злато направен.
Протегна ръка да ласкае жената,
но пясък проскърца и совна в прахта...
в хитона й вълнен пролази змията
и птици проклети се дигнаха с крясък.
- Къде си, любима? Защо не ме срещаш?
Нима те съзрях? Но няма го вече лика ти чудесен
и мах на еринии се носи зловещо над нас.
О, моя богиньо, върни се! Ела, награди ме
с целувки и теменужено ложе...звездите ни викат
и Немезида е скрила проклетия нож!
В нозете на царя змията обви се и впи
във устата му последното брачно обятие.
© Златина Георгиева Все права защищены