Медея в четвъртък

О, в нощ като тази,

когато едва луната намигва

и своя свян бързо прикри

зад дипли на облачен фриз,

почука ми тихо на стражна врата

принц прашен, от път отклонил се.

Бе тъй морен и паднал, унил –

лицето му молеше: Принцесо, спаси ме!

Не скръцна вратата с въздишка,

пътеката глухо отне и стъпки, и конски копита.

В лиричен копнеж свещта просълзи,

разтопи се. Тъй близки й бяхме двамина!

По-дълга от другите нощи и дни

продължи тая нощ на четвъртък.

Чух  в огъня на балада мелодия сънна

и лира в стъклата звъня до разсъмване.

До вчера студен и отблъскаващ,

бял мрамор прегръдки разгърна

и в плаща вълшебен на принца пое

телата ни в бог и богиня превърнати.

Бе принцът томително нежен и мил...

Вълшебство – играта любовна!

И мед се разля по бедрата ми обли,

устата зовяха Афродита на помощ...

Щом първи петлите раздраха

тъмата на най-нежната нощ,

засвири тръбач и псетата лавнаха –

Язон се завръща от морския поход.

О, Никта и Ереб! Каретата - тиква,

на прага ми – крастав жабок, търколи се

в тревите златният пръстен на принца,

до ногата ми тънка – налъм вместо седефен пантоф.

Една тъмноока жена с бакърена шия

видя да стои  морякът от бури суров –

раздираше дреха до доле, косите разплиташе –

тъгувайки видимо за своя съпруг от „Арго”.

Вървеше сияен пред всички Езид богоравен -

с плещи на Херакъл, бикоглав  и опален!

През рамо преметнал егида на царя –

трофея Колхиден от злато направен.

Протегна ръка да ласкае жената,

но пясък проскърца и совна в прахта...

в хитона й вълнен пролази змията

и птици проклети се дигнаха с крясък.

- Къде си, любима? Защо не ме срещаш?

Нима те съзрях? Но няма го вече лика ти чудесен

и мах на  еринии се носи зловещо над нас.

О, моя богиньо, върни се! Ела, награди ме

с целувки и теменужено ложе...звездите ни викат

и Немезида е скрила проклетия нож!

В нозете на царя змията обви се и впи

във устата му последното брачно обятие.