Между два свята
Небето се излива в чаша,
подпряна в хълмовете и падината,
с която свършва нечий свят.
По изгорял от слънцето на лятото,
посипан с прахоляк от детство
и примрял от радост, че върви,
единствен път, във сенки се подпират
крачки на една старица,
заметнала торба, навярно с хляб,
надежда за отвеждане поне до утре,
и с минало, загърнато в забрадка черна,
подканва си с тояжка сянката.
След нея, подушили я в стъпки,
подтичват две-три агънца,
изпод прахта изникнали като дечица.
Момински меко свети хълма в две страни.
С парлива буза се отърква в тях и слънцето,
опиянение полепва по обраслите я мъхчета
и се разлива с дъхавия цвят на мащерка.
Една топола, затъкнала снага
в земята като китка, задява всичко.
От пътя не остана нищо.
Оттатък е предчувствие за минало,
което помни се в жетварки
от ехото на гласове, узряла младост,
и в бялото на кърпи,
положили криле върху жени със сърпове.
Отнейде страх пренесе яребица с пърхане.
В най-ниското небесно, с предчувствие за пир,
кръжат отрано ято врани.
Тополата така е отразено-жълта...
А облаците винаги са били едни и същи.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Калина Костова Все права защищены
