Метален плъх

Стареем видимо,

загиваме в кръга на времето

- обримчил в диск без изход –

оставащо и минало.

И в тоя малък дял от вечността

застрелват ни в засада

без капка героичност,                                                                                                                  

раняват ни без пики

ръцете на приятели и другомислещи.

Говорим си със Хамлет

(без дами, без мълнии в очи дяволито зелени

над чаша абсент,

с рапири и плащове в черни ъгли укротени

след яростни мигове и нечестни дуели).

Та спорим двама на тема:

„Човекът на новото време”:

„Колко безкрайно богат откъм способности...”

- с предателства, с юмруци под кръста... Ваше сиятелство,

не струва той вашта защита!

„Колко благороден с разума си!”

Да, впрегнат в роли на ментор,

доносник, придворен лакей! Мизантропщини...

„Колко приличен на ангел в своята прозорливост!”

- вулгарно педантен да превръща в улов различния...

„Колко подобен на бог!”

- в съвършената си себичност, в кула възбог.

Принце! Не само в Дания без бряг е времето.

Затворени сме в клетки,

устите ни са вързани,

словата ни – измерени.

По тялото си носим не една и две мишени...

В очите – остри пясъци наместо зеници,

в душите ни орали са до кърваво...

И, принце мой, маята ни е ироническа:

да чуем толкова проклятия,

но горди да вървим встрани от всички.

Да отмъщаваме? Да хленчим?

Юмрук да гърчим заплашително?

Не! Иска ми се да понеча

като Рави краката им да мия,

на враговете си да им река „простете”.

На всички яростни

          „бикове с викове”

         „капитани до стълбове”

         „низки червяци”

         „робини по жътва”

- пейте си робските песни!

Умирайте всяка вечер от лошотия,

щом толкова искате – мразете, кoлете, убивайте...

но на мене никак не ми се загива.

Напук на строгите съдници – “метален плъх” съм

и съм осъдена да бъда жива!