Гледам снимки и се връщам назад,
търся те както в миналото пак.
Отчаяна надежда, грохот, а после самота.
Така те търсех аз преди, така те търся и сега.

Не те наричам чужд, защото ти не си,
наричам те обичан, какъвто и да си.
Не се срамувам от спомените с тебе,
това си беше нашто време.

Не крия болката от теб понякога,
не крия сълзите в нощта.
Не крия, че обичах те някога,
не крия, че ти си моята мечта.

Не се страхувам от действията твои,
не се страхувам от обидните думи безброй.
Не се страхувам сама да вървя,
свободата понякога е самота.

Не мисли, че те забравих,
не мисли, че мечтите си оставих.
Не мисли, че дълго аз не тлях,
не мисли - повярвай, аз живях.

В спомените помня как усмихвам се като дете,
когато видя твоето лице.
Под слънчеви лъчи държим се за ръце,
а моето бие с ритъма на твоето сърце.

Не помня думите ти тежки,
отдавна простих ти всички грешки.
Не помня кога се случи всичко това,
помня само, че започна като невинна детска игра.

Момиченцето малко се влюби 
и розовия си свят изгуби.
Пораснах аз, а с мен и ти,
създаде своите мечти.

От болка аз понякога горях,
а после от щастие летях.
Не спирах да чувствам, да обичам,
не спирах да ти вярвам, да се вричам.

Надявах се. Горях. Творях.
Молех се. Пълзях и ставах.
Плаках. Смях се и Живях.
Помнех. Вярвах. Продължавах...