Моите момчета
... на приятелите, които държаха главата ми над водата в моментите, когато другите ме караха да стъпвам по дъното...
Благодаря ви и ви обичам от цялото си сърце!
Моите момчета не завързват върху думите си панделки –
пускат ги директно. Без намордник, без синджир и без каишка.
И ако случайно на предател без да искам вдигна паметник,
вместо да го бутат, тихо му плетат бесило от въздишките ми.
Моите момчета стъпват в локвите с нозе на победители,
без да търсят нищо, 'дето е стереотипно или сигурно.
И ако случайно падна гола във калта (сама и мнителна),
те не ме изваждат. Идват с мене. И си правим кални фигури.
Моите момчета не избутват шапката върху главата ми.
Знаят, че ще лъсне изпод нея същността ми без обвивка.
И ако случайно под косите ми ме съберат разплакана,
вместо да извикат „Успокой се!”, приземяват ме с… Усмивка!
Моите момчета няма никога да кажат, че съм хубава.
Те са обективни за безбройните ми липси върху темето.
Но ако случайно деформирам се от старост (до беззъбие) -
ще направят замък с мен от плаващите пясъци на времето.
И ако случайно нямам глас и търся някаква пътека,
пак ще ме намерят там, където в страховете си дълбаех.
Казвате, че има по-добри за мен от моите момчета?!
Браво!
Шапка свалям.
Вижте как от нея ще изскочи заек.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лора Димитрова Все права защищены
Благодаря, че четете!
