Моите посоки
Посоките ми, все на изток,
началото на идващите тайни,
света на помислите чисти,
началото, и сигурно на края,
но аз съм влюбен в заревото,
в червените отблясъци на хоризонта,
оттук започва нишката на Клото
и мярката на всичките сезони,
откривах странни колесници
и другите ненужни артефакти
променящите цветовете на зениците
и гладкото, на острите ми лакти.
Посоките ми, все са южни,
инстинктите не бяха бреме,
но аз захвърлих ги, ненужни,
защото имах... Имах време,
за всичко, не и за живота,
сглобявах го от гнили части,
не бяха глутниците кротки,
а кучетата - да ги мъчат красти,
навярно чувствам се подхвърлен,
месо, за гнила гилотина,
гризях обърнатите бърни,
не чаках влакът да замине.
Посоките ми, все на север,
светът ми... Той е в бяло,
по стъпките на старото поверие
вървях към ледените зали,
кръвта ми там се движи бавно,
а огънят е смърт за ледовете,
притихнали сред ледената слава,
отпуснати стоят ръцете, двете,
покоят, той ли е награда
и всеки айсберг връх е, вероятно,
замръзнал сред огньовете на ада,
порталът се отваряше стократно...
Посоките ми, все на запад,
нали съм влюбен в заревото,
кръвта се стича тук на капки,
тук свършва нишката на Клото,
защото имам... Имам време,
за всичко, не и за смъртта си,
инстинктите не бяха бреме,
събирам тук остатъците от плътта си,
защото всеки край е и начало,
аз вярвам в силата на рождеството,
светът ми... Той е в бяло
и бяла... Нишката на Клото.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Станчев Все права защищены
Ами останалите две
