Мой задъхан живот
Отдавна към себе си нямам въпроси
и пътят до бъдното стана по-равен,
мъглите стопиха се в облачно розово -
там, дето вярата пие за здраве.
А нейде в далечната бяла прегръдка
отпусната в страх любовта потреперва.
Какво да я правя, магьосница чудна -
ни ден прозаична, ни миг отрезвена...
Дрънчи разнебитен и стар колесникът
със куфари обич събрани набързо,
не спря ни за миг, че назад да погледна
дали не оставих някой сън незавършен.
Само искам да знам, че във нямото кино,
дето всеки крещял е и всеки е плакал,
посленадпис ще има със скрито мастило
за най-свидната обич, живяла най-кратко.
И не искам онази правдива наличност -
на поета от обич съдраната риза...
Просто днес остани, мой задъхан живот,
за да чуя, да чуя, че дишаш.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Геновева Симеонова Все права защищены
