Момчето с белия бастун
Момчето с бял бастун вървеше по снега,
до него, под ръка с него, вървеше дребничка жена.
Една жена, изстрадала, една истинска майка,
така израсна от малък, а тя за него бе опора Една!
Майчина Любов, Вяра и Надежда има Тя,
тази мъничка жена, необикновена!
А, то, момчето израснало така без светлина,
без да види изгрева, слънцето в тъмнина.
Той порасна голям, силен момък е сега.
Ще хареса ли го някоя девойка,
ще се усмихне ли на и на него Любовта?
Понякога мечтае си за това и онова,
но вярва, че ще се случи това някога.
Минават покрай него момичета красиви,
смеят се, говорят с момичета с погледи игриви.
А настрана стои момиче едно,
то скромно е, не красиво, но Добро и само,
хареса си момчето, но мълчи да не му се подиграват,
останалите момичета с него да не се задяват.
Мина то веднъж покрай незрящото момче,
погледна го и се изчерви, като малко дете.
Неволно момчето изпусна бастуна свой,
наведоха се те, а той неволно докосна нейната ръка.
И сякаш тръпка ги поби, проблесна Искра,
дали това е Тя, Искрата на Любовта,
надяваха се на това две туптящи сърца.
Да ги срещне отново тяхната Съдба!
© Валентин Миленов Все права защищены