Момчето с белия бастун

Момчето с бял бастун вървеше по снега,

до него, под ръка с него, вървеше дребничка жена.

Една жена, изстрадала, една  истинска майка,

така израсна от малък, а тя за него бе опора Една!

Майчина Любов, Вяра и Надежда има Тя,

тази мъничка жена, необикновена!

А, то, момчето израснало така без светлина,

без да види изгрева, слънцето в тъмнина.

Той порасна голям, силен момък е сега.

Ще хареса ли го някоя девойка,

ще се усмихне ли на и на него Любовта?

Понякога мечтае си за това и онова,

но вярва, че ще се случи това някога.

Минават покрай него момичета красиви,

смеят се, говорят с момичета с погледи игриви.

А настрана стои момиче едно,

то скромно е, не красиво, но Добро и само,

хареса си момчето, но мълчи да не му се подиграват,

останалите момичета с него да не се задяват.

Мина то веднъж покрай незрящото момче,

погледна го и се изчерви, като малко дете.

Неволно момчето изпусна бастуна свой,

наведоха се те, а той неволно докосна нейната ръка.

И сякаш тръпка ги поби, проблесна Искра,

дали това е Тя, Искрата на Любовта,

надяваха се на това две туптящи сърца.

Да ги срещне отново тяхната Съдба!