Монолог на едно неравновесие
Бях стресирана. Истински. В мене са бореха сякаш
настървено несбъднати и неродени мечти.
Аз живеех далече от шум и от показен блясък,
да мечтая забравила бях от отдавна почти.
И не зная защо, разтуптяло се лудо, сърцето
чувствах свързано с този нещастен и болен човек..
Беше минало той и изтекла вода, ала ето,
че се върна у мен на годините старият ек.
Залюляна от прилив на страх и копнеж нелогичен,
се усещах ту жертва, ту бягащ от дивеч ловец.
От една нерешителност, чужда зе мен, непривична,
зазвъняваше с призивен глас във душата звънец,
аз от който не знаех къде да избягам и всички
приглушени посоки изгубваха пътя напред.
Продължа ли, поемах съвсем основателно риска
да изтегля отново да себе си губещ билет.
И се лутах така – обвинявайки, страдайки – плаха,
не разбрала и себе си даже, а камо ли друг.
Но дори и в съня си усещах, че висне заплаха,
ако пак лекомислено кажа на някой съпруг.
Но отново забързана крачех по пътя наклонен,
а съдбата пързалка умишлено правеше - знам.
По средата стоеше Никола - самотен, бездомен –
и очакваше моя подарък – сърце да му дам.
Това, приятели, е глава 24 от бъдещия ми роман в стихове с работно заглавие "Букетът".
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
