Моя Родино!

Моя родино! Татковино и огнище силно,
в моят свят светилото ми сгряваш милно.
За твоят топъл огън днес живея и милея
и своят вечен порив да скрия не умея!

Живееш в мен, като вкус на хляб омесен
в пещта народна – плач и волна песен.
И как да ти се сърдя? Не умея. Живея
за радоста, която носиш в моят свят небесен.

Прокълната от векове наред в забрава
от хорско непокорство с люта рана...стара.
Но знаеш ти, моя майчице България, изгрява
лъвският ти дух с борбеност и вечна слава.

И паднала най-ничком на съдрани си колене –
ти пак ще грееш с твоят дух победен.
Белязана да бъдеш и пребъдеш в святост,
не ще да паднеш в светското ни блато.

Едничка си любима, с вярност укрепила –
покорство, чест и буйната ни сила.
С любов да ни отхраниш, от студ да ни опазиш –

ти знаеш как, сърцата от удари да браниш.

Дължа ти много, мила ми родино свидна...
С тебе се научих как да те обичам и да тичам.
Да сричам и на теб да се надявам, зная.
Защото в молитвата ми – ти си и в рая!

Не ще те смачкат моите нозе върху ти,
които с допира ти се изпълват с вяра.
Не ще погинат старите и ценни руни,
изпълнили живота ти с ласкавина една –

да бъдеш майка, чедата да не губиш
и в твойта гръд да сещат топлота.
Завета си ни даваш за да сме будни
и никога да не погинем в нищета.

С една любов отново ни откърмваш.
Рода ни български белязваш със звезда.
Когато гледаме към бог да бъдем умни –

напред да ходим с вдигнати чела.

Борбеността ни закаляваш, подобряваш
с новите успехи, които стигаме в света.
И как да е, щом носим в себе си куршуми,
поели в изпитания... понякога и без вина.

Гордо името ти сричаме, не се отричаме
от твоят покрив и майчината ти софра.
В огнището любимо, нужното откриваме
за да не пропаднем в нишата на пропаста.

От предци, роднините уроците извличаме.
С късмет се благославяме на българска земя.
И ако от това, поуките не взимахме –
прости ни майко! Не скланяй ти глава!

В болката си тебе те обичаме и плачеща,
пречистваш ни с безкрайна благодат.
Не се ли умори, о, майчице Българийо
от себе си да чистиш тоз товар?

Да махаш непотребните ни признаци,
че понякога сме недостойни за рода.
Това на ценности ни учи – пречисти
да се изтупаме от съгрешения и кал.

И знаем ний от златното ни минало
на колко гибелност, свидетелка била си.
И как със сетни сили в боя щурма укрепили,
децата ти, спасили са те от тъмен ад.

Затуй е вярна още любовта народна!
Затуй не ще погинеш и в срамота!
Дорде ни стига волята свободно,
не ще те предадеме без борба!

Ще има и престъпления навярно –
веднъж отказали се от тебе явно.
Но свята клетва, който я забрави –
знай, майко винаги ще пати.

И само под крилото ти ще види,
силите си от погледа му скрити.
И огъня щом почне да го сгрява,
ще разбере – за майчината рана.

Тогава с опрощение ще страда,
защото прероден духа ще стане.
И отново кръвта ще закипява,
но обновена за да бъде тая,

като гена, който не забравя.
Аз вярвам в теб безпрекословно!
В жилите ми бие име родно.
Такова, което пътя ми показва.

С увереност изследвам те сама.
На майки чужди – не станах дъщеря!
Обичам те родино, винаги добра!
И винаги ще е така, дорде умра!

Автор: Албена Латинова
10.01.2015 г.