Моята душа
Моята душа
Една празна и тъмна стая,
в нея хиляди мисли сноват.
Стените студени - черни и грозни,
притискат ме и сякаш крещят.
Свит в ъгъла треперя и плача,
в мрака непрогледен съм сам.
Страхът прегръща ме до болка,
дъхът ми пресеква – сигурно ще умра.
Навън чувам бурята тежка – гърми и трещи,
Самотата, с яростна злоба, вика и крещи.
Моето име изрича, иска душата ми да сломи
– да събори моите четири стени.
Но понякога демонът на любовта Нея довежда,
става ми уютно и топло, дори тъмнината изчезва.
С очите си – зелени и силни, и усмивката – топла и нежна,
веднага към светлината Тя ме повежда…
Протегнал ръка – лицето ù красиво да пипна,
но демонът идва, усмихва се леко и я отвежда.
Тогава мракът се връща и светлина не остава,
студът ме обгръща и продължавам да плача…
27.11.2013г. София
Кристиан Дочев
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Кристиан Дочев Все права защищены
