Облякох вярата в доспехи

и вдигнах меча на честта.

На поход тръгнах, за успехи -

в триумф да грее доброта.

Препусках като луд в света

за да докажа, че е права,

че побеждава само тя -

едната свобода в прослава

заробени освобождава.

И истината, мислех аз,

на моята ще е страна.

Печелих битки час по час,

а губех цялата война.

Напред, в самата преднина

какъв ли път съм сам проправил

след мен щом бе пак тъмнина.

И осъзнах, че съм забравил,

че някого съм изоставил.

Оставих теб - сама любов,

далеч зад мен, да страдаш там,

където нож след нож суров

забиваше без капка срам

в гърба ми ориста. И знам

по-трудно ще е да се върна.

Остана ли в гърдите плам -

на зло и подлост да отвърна

със силен дух... и да те зърна?

Пробивам път, към теб назад

сред присмех робски и свирепост.

Не вярвах, че ще бъде ад

по-див и от преди. Нелепост

прихванала е в клещи клетост.

И ето ме, при теб, любима

с любов най-вярна. Моя крепост

бъди безкрай, неразрушима!

Хвала на Бога, че те има!