Моята крепост
Облякох вярата в доспехи
и вдигнах меча на честта.
На поход тръгнах, за успехи -
в триумф да грее доброта.
Препусках като луд в света
за да докажа, че е права,
че побеждава само тя -
едната свобода в прослава
заробени освобождава.
И истината, мислех аз,
на моята ще е страна.
Печелих битки час по час,
а губех цялата война.
Напред, в самата преднина
какъв ли път съм сам проправил
след мен щом бе пак тъмнина.
И осъзнах, че съм забравил,
че някого съм изоставил.
Оставих теб - сама любов,
далеч зад мен, да страдаш там,
където нож след нож суров
забиваше без капка срам
в гърба ми ориста. И знам
по-трудно ще е да се върна.
Остана ли в гърдите плам -
на зло и подлост да отвърна
със силен дух... и да те зърна?
Пробивам път, към теб назад
сред присмех робски и свирепост.
Не вярвах, че ще бъде ад
по-див и от преди. Нелепост
прихванала е в клещи клетост.
И ето ме, при теб, любима
с любов най-вярна. Моя крепост
бъди безкрай, неразрушима!
Хвала на Бога, че те има!
© Асенчо Грудев All rights reserved.
