Дразнеща тишина
разстила се навред,
прегръща мозъка ми,
всичко се обръща в мен.
Побъркват ме капките роса,
търкаляйки се
по засухрено лице
някъде далеч.
Чувам как вятър шепне
през тесен проход...
да повее леко и към мен
да разсее мисълта злокобна.
Защо никой не чува
вика ми приглушен,
залостен е животът
в мраморен ковчег.
Компания ми правят
тишината мъртва,
крясъците вътре в мен
и безброй спомени за теб...
Към кой да се обърна
с вик за помощ
и жадни за живот очи,
кой ще сведе поглед
към онази долу,
потънала във срам и гнет,
онази долу,
погребана във мраморен ковчег...
© Виктория Михайлова Все права защищены