Дразнеща тишина

разстила се навред,

прегръща мозъка ми,

всичко се обръща в мен.

Побъркват ме капките роса,

търкаляйки се

по засухрено лице

някъде далеч.

Чувам как вятър шепне

през тесен проход...

да повее леко и към мен

да разсее мисълта злокобна.

Защо никой не чува

вика ми приглушен,

залостен е животът

в мраморен ковчег.

Компания ми правят

тишината мъртва,

крясъците вътре в мен

и безброй спомени за теб...

Към кой да се обърна

с вик за помощ

и жадни за живот очи,

кой ще сведе поглед

към онази долу,

потънала във срам и гнет,

онази долу,

погребана във мраморен ковчег...