мразя залези ...
премръзнали в поредното връщане обратно
и защо, когато се разсъмва, познатите ни от нощта
започват да бледнеят между нашите
събудени разочарования...
Една лилава нишка
изтънява,
духовното добива форма
на съмнение...
къде сме, Боже?!
(исках свободата -
пътека радост, с нежност осветена.)
Добре дошъл,
на масата за разпити,
коя съм - има ли значение.
Когато си говорехме
за щастие
ти чуваше безумните рефрени.
Не исках залези -
остатък от огньове...
а миг на сбъдване
и малко лунни сълзи.
Сърцето ми от слабост те намери
(не съжалявам,
вярвам във безвремието).
Вървях по път,
от другите изкалян.
С усърдие
внуших си, че е млечен.
Изгубвах се в химерите, не знаех,
че в края винаги ще стъпя грешна.
Дали сънувах те
(така, по навик...),
дали защото "те видях" различен -
в косите ми светулки си играеха,
а устните ми шепнеха
"обичам те".
Ранима съм,
като сърна се плаша,
в гора от стари мисли
опустявам,
очите ми
са сенчести от "ясно е..."
- душата ми,
едва мълви „надявам се"...
Дали една любов
ме подминава
- тревожно ми е...
падам в неизбежност,
май приказките
свършват във реалност,
която от досада ги прережда.
Бих те помолила
сега да ме забравиш -
навън
нощта е без звезди
- ограбена.
Не бях виновна
- просто мразя залези.
Не се обръщай...
в тъмното ме няма.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Дакота Все права защищены
