Стои във мрака тъжно дете, с отворени ръце чака своето сърце.
Под небето лежи на жълтата трева и гледа замечтано сивата зора.
Тупти в гърдите й нещо различно и чуди се тя как да го спре.
Тъгата надвисна над нея.
Сълзи по лицето се стичат и уж трябва да топлят нейното лице,
но сякаш са ледени капки, които вледеняват светове.
Дъжд се сипе вече от небето и търси тъжното дете,
за да се опита да скрие нейното лице.
Върви тя по отъпканото шосе и събира своето сърце.
Разбрала е сега, че няма надежда за нейната душа -
разбита била всяка мечта.
Върви с наведена глава под дъжда и търси любовта,
но знае, че няма смисъл във това, прокълната е в света.
Мъртвото сърце пробужда ветрове, които донасят черните сълзи
по кървящите очи.
Засрамена, върви по мръсната пътека
и опитва се да залепи две счупени парчета.
Разумът говори да не се предава, но сърцето надделява...
Това е нейната съдба - да скита по света с наранена душа,
и да не може да намери своята звезда.
Очите й блестят с толкова голяма тъга, колкото една океанска вълна,
подготвяща се да залее всяка страна.
Тя знае, че е сама и, че няма нищо на света, което да запълни нейната душа.
Затваря очи... какво сега ?
Не променя нищо със това, само пробожда раната така.
Мъртвото сърце кърви в нощта и плаче за зашиване с игла,
но то не знае, че остава вечна болка във духа.
Боли. О, колко боли, когато сърцето се дави в сълзи.
Две парчета не ще се залепят...
Умре ли сърцето, умира и всичко на мига.
© Димитрина Панчева Все права защищены
браво . харесва ми