Стои във мрака тъжно дете,  с отворени ръце чака своето сърце.

Под небето лежи на жълтата трева и гледа замечтано сивата зора.

Тупти в гърдите й нещо различно и чуди се тя как да го спре.

Тъгата надвисна над нея.

Сълзи по лицето се стичат и уж трябва да топлят нейното лице,

но сякаш са ледени капки, които вледеняват светове.

Дъжд се сипе вече от небето и търси тъжното дете,

за да се опита да скрие нейното лице.

Върви тя по отъпканото шосе и събира своето сърце.

Разбрала е сега, че няма надежда за нейната душа -

разбита била всяка мечта.

Върви с наведена глава под дъжда и търси любовта,

но знае, че няма смисъл във това, прокълната е в света.

Мъртвото сърце пробужда ветрове, които донасят черните сълзи

по кървящите очи.

Засрамена, върви по мръсната пътека

и опитва се да залепи две счупени парчета.

Разумът говори да не се предава, но сърцето надделява...

Това е нейната съдба - да скита по света с наранена душа,

и да не може да намери своята звезда.
Очите й блестят с толкова голяма тъга, колкото една океанска вълна,

подготвяща се да залее всяка страна.
Тя знае, че е сама и, че няма нищо на света, което да запълни нейната душа.

Затваря очи... какво сега ?

Не променя нищо със това, само пробожда раната така.

Мъртвото сърце кърви в нощта и плаче за зашиване с игла,

но то не знае, че остава вечна болка във духа.

Боли. О, колко боли, когато сърцето се дави в сълзи.

Две парчета не ще се залепят...

Умре ли сърцето, умира и всичко на мига.