На алеята в парка художник видях

и спрях възхитена до него.

Рисуваше той, красива поляна с цветя,

а сред цветята образ на жена.

Очите ù рисуваше сега -

усмихнати и малко тъжни,

в ъгълчето мъничка сълза

опитваше да се изплъзне.

Устата със красиви устни

и леки бръчици встрани,

шептяща с нежност много думи,

но познала трудни дни.

Косата, с нишки от позлата,

тежко как се спуска по гърба,

назаем взела сякаш светлината

от слънцето, за вечността.

И почна да рисува той сърцето -

но как рисува се сърце?

Лети - когато е обичано,

и спира, щом опасността съзре.

Да продължа нататък аз не мога,

художникът картината покри.

Но в този миг кратък

в жената от портрета себе си открих.