На алеята в парка художник видях
и спрях възхитена до него.
Рисуваше той, красива поляна с цветя,
а сред цветята образ на жена.
Очите ù рисуваше сега -
усмихнати и малко тъжни,
в ъгълчето мъничка сълза
опитваше да се изплъзне.
Устата със красиви устни
и леки бръчици встрани,
шептяща с нежност много думи,
но познала трудни дни.
Косата, с нишки от позлата,
тежко как се спуска по гърба,
назаем взела сякаш светлината
от слънцето, за вечността.
И почна да рисува той сърцето -
но как рисува се сърце?
Лети - когато е обичано,
и спира, щом опасността съзре.
Да продължа нататък аз не мога,
художникът картината покри.
Но в този миг кратък
в жената от портрета себе си открих.
© Звезделина Василева Всички права запазени