Една светлинка ме води към дома -

домът, в който отгледах мойте деца,

ме чака тъжен в нощта.

Как ехтеше в утрото чисто

звънливият смях на мойте слънца.

Колко бързо снежната топка

на живота порасна и засия

със светлината на моите

две звезди,

 стоплили в цветове

мойта майчина съдба, а сега:

едната до мен, а другата далеч,

там, зад няколко океана,

там, където и небето е по-близо

и луната - по-голяма,

и животът не е назаем,

но дори свързани здраво

с една невидима нишка,

ние си знаем:

че връщане назад - няма...

И никога вече няма да чуят

нашето българско “Браво”.

Ще звучи като реквием – “Требиен”.

А аз като прашинка в окото

на урагана, като стих,

като рима се нося

в стихията на забързаното време,

без дъх и  посока, съвсем боса

и вървя  по най-острия гребен

на болката, която ме разкъсва...

и усещам сърцето в мен -

да бие разделено на две...

от два континента.