На моята Луна
Когато аз те видя,
изчезва всякаква тъга,
усмивка на лицето ми даряваш,
премахваш всяка суета.
В съня ми всяка вечер ти се появяваш,
кошмарите във блян превръщаш ти
и не искам да се будя,
но единственото, което на сутринта остава,
е чувството на самота.
Сам съм като Вълк сред бялата пустиня,
навред сняг и ледове,
пак ме грабва тишината,
самотата във душата,
призраци и сенки бродят,
посърнало лице,
спомен блажен или сън,
реалността в мъгла обвита.
Вълкът на Луната се надява
през мрака да го преведе,
пътя тя да му покаже,
от Ада да го изведе.
Ти си моята Луна любима,
ти стопляш моето сърце,
светлината твоя лицето озарява
и душата моя се надява,
в Икар да се превърна аз,
със риск да се запаля
и до пепел изгоря,
крилете свои да разперя
и към теб да полетя.
Целувката ти, нежен Феникс тя за мен е,
нов живот във мойте вени тя ще вдъхне
и душата ми нивга не ще издъхне.
Но това е просто блян,
сън далечен, невъзможен...
И ето пак Вълкът е сам,
във тръст тревожен той лети,
душата му от болката линее,
за Луната той копнее,
да прегърне тази светлина,
да почуства малко топлина.
Те са толкова различни,
те са от други светове...
Луната горе тъй красива, богиня,
заобиколена от звезди,
а той е долу на земята,
простосмъртен, сам,
обгърнат в сивотата.
Вълкът знае, звяр е,
тя - принцеса,
огромна пропаст ги дели,
в душата своя сърце голямо носи той,
на Луната него ще дари
и към мечтите свои той ще полети.
Гърдите му във кърви,
но не от меч,
следи са те от по-страшна сеч,
иска той веремето да върне,
любовта от съцето да изтръгне,
обречен на вечна мъка,
болката гърдите му сковава,
това прокълнато чувство
на никой не прощава.
Но Вълкът решен е,
устремен,
за големия финал
погледът му - страст и огън,
всеки мускул - струна,
сякаш настроена до съвършенство виолина,
нотка от гърдите се надига
това е последният му вой,
скок,
ръба на пропастта достига той,
изведнъж - покой.
Всичко тихо е, безмълвно,
даже вятърът е лед,
Вълкът лежи, не мърда,
леден къс от гърдите му стърчи,
но огън все още гори,
там,
в тез кръвожадни очи.
Погледът, нагоре устремен,
към любовта, тъй прекрасна, невъзможна.
Сърцето своя ритъм започва да забавя,
на лицето усмивка преминава.
Снегът започва да натрупва,
кръвта превръща се във скреж,
очите бавно се затварят,
умира последният копнеж...
изчезва всякаква тъга,
усмивка на лицето ми даряваш,
премахваш всяка суета.
В съня ми всяка вечер ти се появяваш,
кошмарите във блян превръщаш ти
и не искам да се будя,
но единственото, което на сутринта остава,
е чувството на самота.
Сам съм като Вълк сред бялата пустиня,
навред сняг и ледове,
пак ме грабва тишината,
самотата във душата,
призраци и сенки бродят,
посърнало лице,
спомен блажен или сън,
реалността в мъгла обвита.
Вълкът на Луната се надява
през мрака да го преведе,
пътя тя да му покаже,
от Ада да го изведе.
Ти си моята Луна любима,
ти стопляш моето сърце,
светлината твоя лицето озарява
и душата моя се надява,
в Икар да се превърна аз,
със риск да се запаля
и до пепел изгоря,
крилете свои да разперя
и към теб да полетя.
Целувката ти, нежен Феникс тя за мен е,
нов живот във мойте вени тя ще вдъхне
и душата ми нивга не ще издъхне.
Но това е просто блян,
сън далечен, невъзможен...
И ето пак Вълкът е сам,
във тръст тревожен той лети,
душата му от болката линее,
за Луната той копнее,
да прегърне тази светлина,
да почуства малко топлина.
Те са толкова различни,
те са от други светове...
Луната горе тъй красива, богиня,
заобиколена от звезди,
а той е долу на земята,
простосмъртен, сам,
обгърнат в сивотата.
Вълкът знае, звяр е,
тя - принцеса,
огромна пропаст ги дели,
в душата своя сърце голямо носи той,
на Луната него ще дари
и към мечтите свои той ще полети.
Гърдите му във кърви,
но не от меч,
следи са те от по-страшна сеч,
иска той веремето да върне,
любовта от съцето да изтръгне,
обречен на вечна мъка,
болката гърдите му сковава,
това прокълнато чувство
на никой не прощава.
Но Вълкът решен е,
устремен,
за големия финал
погледът му - страст и огън,
всеки мускул - струна,
сякаш настроена до съвършенство виолина,
нотка от гърдите се надига
това е последният му вой,
скок,
ръба на пропастта достига той,
изведнъж - покой.
Всичко тихо е, безмълвно,
даже вятърът е лед,
Вълкът лежи, не мърда,
леден къс от гърдите му стърчи,
но огън все още гори,
там,
в тез кръвожадни очи.
Погледът, нагоре устремен,
към любовта, тъй прекрасна, невъзможна.
Сърцето своя ритъм започва да забавя,
на лицето усмивка преминава.
Снегът започва да натрупва,
кръвта превръща се във скреж,
очите бавно се затварят,
умира последният копнеж...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитар Маринов Все права защищены
