Топлата прегръдка на луната,

да усетиш в хладна снежна нощ,

когато студ сковал е във душата…

Да те погали със синия си разкош…

Без да има облаци от бели сънища,

да можеш да я видиш как се смее.

И да видиш в очите и безкрайни пътища

от обичта в косите и. Ще сгрее

сърцето старо на един самотен пътник,

останал без тревоги и без чувства -

с избит от самотата пореден кътник

и с улица от бръчки - безкрайно пуста…

Но слънце грее и през зима,

подканено от своята една луна,

във танц под ледената, синя пелерина

на огнената и от страст душа!

Недей се дърпа ти от нейната прегръдка!

Не пускай я дори за миг от твоя сън!

А почувствай от топлата и длан една милувка!

Дори да си премръзнал от студа навън,

тя ще топли, па макар и само във сърцето,

със последен отразен от Слънчо лъч…

Премигвайки ще зърнеш ти лицето и

в клепките и звънки - като детска глъч…

И отново тръгвайки по своя път

ще помниш дълго срещата с луната,

когато тя те е спасила от душевен студ,

с любов пожарна – разтапяща душата…