…на огнената и от страст душа!
Топлата прегръдка на луната,
да усетиш в хладна снежна нощ,
когато студ сковал е във душата…
Да те погали със синия си разкош…
Без да има облаци от бели сънища,
да можеш да я видиш как се смее.
И да видиш в очите и безкрайни пътища
от обичта в косите и. Ще сгрее
сърцето старо на един самотен пътник,
останал без тревоги и без чувства -
с избит от самотата пореден кътник
и с улица от бръчки - безкрайно пуста…
Но слънце грее и през зима,
подканено от своята една луна,
във танц под ледената, синя пелерина
на огнената и от страст душа!
Недей се дърпа ти от нейната прегръдка!
Не пускай я дори за миг от твоя сън!
А почувствай от топлата и длан една милувка!
Дори да си премръзнал от студа навън,
тя ще топли, па макар и само във сърцето,
със последен отразен от Слънчо лъч…
Премигвайки ще зърнеш ти лицето и
в клепките и звънки - като детска глъч…
И отново тръгвайки по своя път
ще помниш дълго срещата с луната,
когато тя те е спасила от душевен студ,
с любов пожарна – разтапяща душата…
© Христо Стоянов All rights reserved.
защото лунните жени по принцип ги виждат далечни и студени, само при тебе-даряващи топлина, много интересно :P но все пак Луната отразява, т.е. от тебе идва тази "любов пожарна". Ама айде няма да се ровичкам повече и да търся кой е източника, ще споделя само, че съм му благодарна за красивото стихотворение.