На Титаник
Дочуваш ли сирената на кораб,
порещ ледената океанска мощ?
Обхващаш ли със поглед зорък
туй величие пред идещата нощ?
А аз и ти сме пасажери,
забравили останалият свят,
душите ни са с ветровете полетели...
Луната тази нощ ни е маяк.
Напира нещо във гърдите,
припламва, лумва и гори.
Една магия ни оплита
в талазите на своите мечти.
Любов родена сред бумтежа
и грохота на свъсени вълни,
с титАническа сила ни връхлита...
О, мили мой! Летим... летим!...
Разперени ръце-криле могъщи
прегръщат тъмнооката небесна шир.
Океанът в дълбините смръщен,
очаква пак победоносен пир.
На ужаса очите срещаме,
но даже там се стеле радостта,
защото нашите души в безгрешие
не се страхуват даже от смъртта.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Росица Петрова Все права защищены
