Надежда в мен веднъж се породи

за мене всъщност неочаквано дори

надеждата не  дойде,  ей така

предвождаше я тягосна тъга

със мисли лоши и печални

се виждах сам в корита кални

и виждах там дори и кръст, 

измазан с мокра черна пръст.

Но в миг там нейде надалече 

особеност вниманието ми привлече - 

тя беше малка ярка светлинка, 

огряваща душата кат звезда, 

но беше на  огромно разстояние

по принцип незаслужаваща внимание, 

внимание на нея да и се обръща, 

защото от съдбата моя няма път да връща.

Но тъй като беше светлина единствена

сладка, отклоняваща от печалната истина

към нея, аз се концентрирах, 

че няма друга опция разбирах.

Животът може да е сив и долен, 

но въпреки това живееш даже болен, 

ти хващаш се със нокти и го дърпаш здраво, 

не пускаш ти живота , стискайки кораво

и бориш се за всеки следващ миг

сякаш си  ранен  преследван бик, 

но няма как накрая трябва да се пуснеш, 

хорцето вито за довиждане да друснеш.

Надеждата  е свойство на живота

когато почваш да го губиш  без охота

тогава в миг се появява

и всяка клетка в тебе завладява

тогава виждаш, инстинктивно оценяваш 

най-сетне в какво да се надяваш

и всички простотии дет са били важни

деяния и цели на души продажни

отхвърлят се кат стара змийска кожа, 

но въпреки влечугото попаднало под ножа

безмилостен ловец му е съдбата, 

обезглавено мятка се в торбата.

Но въпреки, недей на животинските инстинкти

да се подаваш, ръсейки наоколо със кинти

не се подавай на безмислена уплаха

и на паничен страх от смъртната заплаха, 

тогава ставаш само жертва, 

измъчвана от страх си твар инертна, 

а пък животът просто продължава

страхливците не им прощава, 

пропилявйки последния си ден

във страх със разум замъглен...