До статуята - златната на Буда

в  Банкок - духът ми прелетя.

Коленичила, пред нея шепна:

Как на алчността ти устоя?

В слуха ми отеква ехо вековно:

Съхрани ме бронята на обичта.

Надежди засявах  аз неуморно,

поях със вяра, хранех с доброта.

Светло и тихо е, молитвата моя

лети над света. С пръсти ловки

ловя пеперуди с крилца пъстри, 

дар жив за Буда - пърхащи сърца.

Защо ли само в майчините скути

и в обятията тихи бащини на Бог

човекът грешен може да докосне

най-изкусителния, сладък плод?

Самадхи

24.01.2010