Наздравица
НАЗДРАВИЦА
Бяла, мълчалива, студена, с очи луната
безпристрастно следи моите движения,
а аз, до безразличие притиснала душата,
изсипвам всички страсти и вълнения
в чашата искряща от сребро и минало.
Прозореца отварям и на неговото огледало
се спуска тя полуусмихната, застинала,
посяга към чашата с лице запламтяло.
Казвам „Наздраве!“ и чувам звън камбанен
на кристал в сърцето си - зов, или спомен,
а може би е повикът крещящо измамен
на прашинки от огнище в сън многословен.
„Наздраве!“ - отговори и докосна косите ми
с най-нежната си бяла, одухотворена ласка.
Сълзи се разливат в сърцето от очите ми,
отразили на самотността красивия блясък.
Издухва вятърът всички образи от стъклата.
В дъното на чашата поляга тихичко мрака.
Под прозореца се прегръщат голи листата.
Аз седя... наздравица ... от някого чакам...
13 08 2017
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Борисова Все права защищены
