Наздравица
НАЗДРАВИЦА
Бяла, мълчалива, студена, с очи луната
безпристрастно следи моите движения,
а аз, до безразличие притиснала душата,
изсипвам всички страсти и вълнения
в чашата искряща от сребро и минало.
Прозореца отварям и на неговото огледало
се спуска тя полуусмихната, застинала,
посяга към чашата с лице запламтяло.
Казвам „Наздраве!“ и чувам звън камбанен
на кристал в сърцето си - зов, или спомен,
а може би е повикът крещящо измамен
на прашинки от огнище в сън многословен.
„Наздраве!“ - отговори и докосна косите ми
с най-нежната си бяла, одухотворена ласка.
Сълзи се разливат в сърцето от очите ми,
отразили на самотността красивия блясък.
Издухва вятърът всички образи от стъклата.
В дъното на чашата поляга тихичко мрака.
Под прозореца се прегръщат голи листата.
Аз седя... наздравица ... от някого чакам...
13 08 2017
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Борисова Всички права запазени
