Бяла, мълчалива, студена, с очи луната
безпристрастно следи моите движения,
а аз, до безразличие притиснала душата,
изсипвам всички страсти и вълнения
в чашата искряща от сребро и минало.
Прозореца отварям и на неговото огледало
се спуска тя полуусмихната, застинала,
посяга към чашата с лице запламтяло.
Казвам „Наздраве!“ и чувам звън камбанен
на кристал в сърцето си - зов, или спомен,
а може би е повикът крещящо измамен
на прашинки от огнище в сън многословен. ...