Не осъзнавате, а аз съм с вас до края,

пренебрегвам всеки порив да си тръгна.

Изглеждам ви студена, като мокър камък,

а изгарям, от сърцето си отчупвам...

И всъщност само тишината в мен е цяла,

но дори и тя, накрая, се пропуква.

Нямам вяра, а надеждата... пилях я.

По парчета сега търся я безпътно.

И само детското униние остава,

свободата ми го кара да се връща.

Презарежда ме тъгата ми разядена:

с нея нямам други нужди, или чувства.

Не осъзнавахте, но аз със вас очаквах,

с вас изправях всеки ваш свят - преобърнат.

И нови изгреви измолвах ви, по пладне.

Напразно е. Аз наранявам с мойта същност.